Кога управителят отговаря с личното си имущество?

Лична отговорност на управителя за публичните задължения на дружеството възниква по изключение, а не по правило. Кога и в какъв размер възниква, определя чл. 19 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Правилото и неговото изключение

Дружеството с ограничена отговорност съществува именно затова, за да отдели имуществото на търговеца от имуществото на хората зад него. За публичните задължения обаче това отделяне не е абсолютно. Данъчно-осигурителният процесуален кодекс предвижда собствена отговорност на определен кръг лица за чужд дълг — този на дружеството.

Важно е какво тази отговорност не е. Тя не е санкция за лошо управление, нито за това, че дружеството е изпаднало в невъзможност да плати. Тя се поражда от конкретно поведение в конкретен момент и винаги изисква причинна връзка между това поведение и непогасеното задължение.

Кръгът на отговорните лица

Отговорността не се изчерпва с управителя. Законът обхваща членовете на органи на управление, прокуристите, търговските представители и пълномощниците, а след измененията от 2017 г. — и съдружниците или акционерите с мажоритарно участие, когато действията са извършени по тяхно решение. Съдружник, гласувал против, не отговаря. Това прави протоколите от общото събрание и начинът на гласуване доказателства с пряко имуществено значение.

От значение е фактическото, а не само вписаното качество. Лице, което е напуснало длъжността, но продължава да разпорежда средства по сметките, не е извън обхвата на нормата.

Двата фактически състава на отговорност на управителя

Укриване на факти и обстоятелства

Първият състав изисква укриване на факти, които лицето по закон е било длъжно да обяви, поради което задължението не е установено и събрано. Тук вината е предмет на доказване от органа по приходите и не се презюмира от самия факт на неплащане.

Недобросъвестно намаляване на имуществото

Вторият състав е по-често прилаганият в практиката. Той обхваща скритото разпределение на печалба или дивидент, безвъзмездното отчуждаване на имущество или отчуждаването му по цени, значително по-ниски от пазарните, както и обременяването на активи с тежести за обезпечаване на чужд дълг. Общото между тези действия е, че след извършването им патримониумът на дружеството е по-малък, а фискът — неудовлетворен.

Презумпциите за недобросъвестност

Най-тежката част от уредбата са двете оборими презумпции. Недобросъвестността се предполага, когато действието е извършено след декларирането или установяването на задължението и до една година след това, както и когато е извършено след образуването на производство по контрол и до шест месеца от приключването му.

Практическата последица е, че в тези периоди доказателствената тежест се обръща. Не органът доказва недобросъвестност, а лицето трябва да обори презумпцията, като покаже икономическата обоснованост на сделката и пазарния характер на цената. Оценка от независим експерт, изготвена към датата на сделката, често е разликата между успешна и неуспешна защита.

Границата на отговорността

Отговорността не е за целия дълг на дружеството, а до размера на извършените плащания, съответно до размера на намалението на имуществото. Това ограничение е една от най-често пропусканите линии на защита: дори да е доказано недобросъвестно действие, отговорността следва да бъде сведена до конкретната стойност, с която е намаляло имуществото, а не до целия размер на ревизионния акт срещу дружеството.

Как се установява отговорност на управителя

Отговорността не възниква по силата на ревизионния акт срещу дружеството. Срещу физическото лице се образува отделно ревизионно производство, в което то е страна и разполага с пълните процесуални права — включително с правото да оспори самото задължение по основание и размер, ако не е било страна в първото производство. Актът се обжалва по общия ред.

Линиите на защита срещу отговорност на управителя

Отбраната се гради на четири равнища: липса на качество на отговорно лице към момента на действието; липса на самото действие или на намаление на имуществото; липса на причинна връзка между действието и невъзможността за събиране; и неправилно определен размер. В повечето случаи решаващи се оказват последните две, защото са най-слабо мотивирани в акта.